Кутията с конфузните снимки

Помните ли онези аналогови времена преди 20 години (или пък бяха 100?), когато снимките бяха нещо специално? Отиваш на море, зареждаш фотоапарата с нов филм и много внимаваш с кадрите, защото знаеш, че имаш само 32 възможности да излезеш ако не добре, то поне приемливо. Така че търсиш подходящия фон, композираш се пред него, изпъваш се като чичо Манчо от онзи любим филм и замръзваш в зловеща усмивка като Жокера от друг любим филм. През цялото време в представите си изглеждаш като една по-софистицирана Синди Крофърд и си убедена, че този път вече – най-накрая!, ще имаш хубави снимки.

Истината лъсва няколко седмици по-късно, когато отиваш във фотото и с треперещи пръсти ровиш в плика с готовия резултат. А там… ох, там… ако сте имали 5 хубави снимки от 32, получавате цялото ми уважение и неблагородна завист.

Въпреки всичко не изхвърляш снимките, защото това са СНИМКИ, те са нещо специално и пари си дала за тях. Разбира се, не ги и показваш на никого, вместо това с тиха печал казваш, че филмът ти се е осветил, да му се не види и късмет! Прибираш ги в кутия, кутията прибираш в шкафа и с години не се сещаш за нея. Тя просто си стои там, пазеща мръсните ти тайни, ням свидетел на твоя позор.

Докато един ден 20 години (или 100?) по-късно детето ти изравя кутията, облещва се, после прихва с цялата невинна жестокост на младостта. Мамо? Ама това ти ли си? Защо си облечена така? Каква е тая прическа? Каква е тая физиономия? Много си смешна, приличаш на клоун! 

Преглъщаш оскърбеното си его и кротко и мъдро му обясняваш, че времената са били други, модата е била такава, евентуално не успяваш да се удържиш и злорадо подмяташ, че някой ден и неговите деца ще му се смеят така на снимките. Аз това го разбирам, казва, ти и сега излизаш зле на повечето снимки (моля?), но защо просто не си ги изтрила?

Как да му обясниш на това дигитално дете, че времената са били други, не само по отношение на снимките. Че всеки спомен, всяка грешка, всеки възторг от 20-те ти години си стои там, в кутията в дъното на шкафа и няма как просто да бъде изтрит. Че нещата и хората, които са минали през живота ти, когато си била на 20, са ти оставили отпечатък завинаги.

Вместо това въздъхваш, сядате с него и разглеждате заедно купчината снимки. След петата смехът ти звучи почти искрено. Ако не друго, поне никой не може да те обвини, че не си експериментирала с външността си.

Как изглежда моята лична кутия с конфузни снимки (и спомени)? Ето как:

От малка съм надарена с изследователски дух, който бабите ми наричаха „шило в сещаш-се-къде“.

Този дух ме караше да отварям главите на куклите,

за да разбера как движат очите си, но и ме ръчкаше да видя какво ще стане, ако се подстрижа сама. Час преди тържеството за завършване на първи клас реших, че искам бретон. С решителност, за която вече тайно си завиждам, грабнах ножицата и клъцнах. Диагонално. Нищо, ще го изравня, колко му е. След няколко диагонални клъцвания в едната и в другата посока най-накрая успях да постигна заветния равен бретон. С дължина около 2 сантиметра (уви, тогава все още не беше модерен). Майка ми влезе в стаята, видя ме, хлъцна, пребледня и затършува в чантата си за валидол. После с помощта на фиби се опита горе-долу да спаси положението, понеже нямаше как да ми нахлупи шапка. За съжаление, без особен успех. И така пред стълбите на училището застана чавдарче, стискащо с едната ръка свидетелство, а с другата – малката си сестра. С плисирана пола и бяла риза с кокетна къдрава якичка. И още – прическа на францискански монах и горе-долу същото мрачно и упорито изражение. Дали на майка ми й се е искало да се прави, че не съм с нея? Сигурно. Дете с изследователски дух е изпитание.

Spread the love
Публикувано от
Още от Дона Делова

Кривото огледалце на стената

„Не ти!“ – сопва ми се рязко огледалото в отговор на въпроса,...
ПРОЧЕТИ ПОВЕЧЕ