Световната актриса и певица, истински секссимвол на XX век, след раздялата с Жан Габен казва: “Той отнесе половината ми душа!”
Марлене Дитрих е истинският секссимвол на XX век – Мерилин Монро няма физическо време, за да премери сили с нея, да не говорим за моногамната София Лорен. На 12 Мария Магдалена Дитрих се влюбва в учителката си по френски. На 17 танцува гола в спалнята на девическия пансион във Ваймар. На 18 прелъстява професора си по цигулка в консерваторията. След като той най-после намира сили да прекъсне забранената им любов, тя започва да спи с когото ѝ падне. Потресена, майка ѝ, два пъти вдовица на офицери от армията на кайзера и съсобственик на фабрика за часовници, я прибира в Берлин. След броени дни бъдещата звезда отива да живее при журналистката на свободна практика Герда Хубер – първата любовница в живота ѝ, която няколко пъти по-нататък ще се намеси сериозно в него. Герда не само плаща частните ѝ уроци по актьорско майсторство, но и я насърчава да подскача кан-кан из кабаретата, за да се очупи пред публика. На 22 се пробва с монолог на Гретхен от „Фауст“ в знаменитата школа на Макс Райнхард – приемат я на изпитателен срок, а тя закърпва бюджета с участия в посредствени водевили. Докато обикаля из нощните барове на декадентски Берлин, наконтена в мъжки дрехи и монокъл, среща Рудолф Зибер – изненадващо хетеросексуален сред гей парада в мегаполиса, врящ и кипящ в разюзданост. Евреинът от Прага е помощник-режисьор и веднага ѝ уговаря пробни снимки в прочутото студио „Темпелхоф“. Така започва един от най-странните любовни сюжети, който продължава до смъртта на Зибер през 1976 година.
Марлене вече репетира в „Дойчес театър“ – най-рейтинговия в Берлин, когато Руди я урежда с кинодебют в „Любовта е трагедия“. Тя е и благодарна, и изкушена от неговата изискана мъжественост, но той отказва да я последва в стаята ѝ, защото все още е сгоден. След двайсет пиеси и три филма Зибер ѝ предлага брак. В този момент Дитрих удържа на сексуалната агресия от страна на Лени Рифенщал – бъдещата любима фотографка и режисьорка на Хитлер. Връстничките са клубна двойка – в андрогинни панталони и блейзъри, готови да се впуснат в горещ флирт с продуценти и други влиятелни господа в бизнеса, към който се стремят може би на всяка цена.
Дитрих и Зибер все пак се женят през пролетта на 1923-та, а на следващата година се ражда дъщеря им Мария и Марлене за кратко излиза от въртележката на прослушвания и греховни забежки. Тя обаче никога не посяга към кокаина, който циркулира в компаниите ѝ. Първата, която вече омъжената фрау пуска под чаршафите си, е американско-китайската актриса Ана Мей, която върти любов и с Лени Рифенщал. Тази конфигурация не им пречи да си организират музикално трио, с което печелят фенове и банкноти в заведенията за травестити и политици. Марлене преспива „само“ няколко пъти с Вили Фрост, с когото си партнира в драмата „Кафене Електрик“. Зибер е отчаян съпруг, но всеотдаен баща. Затова се навива на офертата от Дитрих – няма да се развеждат, а тя ще се съгласи той да отглежда Мария заедно с руската балерина Тамара Матул, която е спечелила сърцето му с идентични патриархални норми.
Марлене е свободна като вятъра, въпреки че не сваля венчалната халка. Кариерата ѝ се развива на бързи обороти – „Варайъти“ дори я сравнява с Грета Гарбо. В Берлин и Виена се превъплъщава в образи от най-сериозната драматургия – в „Укротяване на опърничавата“ и „Сън в лятна нощ“ на Шекспир (където между нея и балерината Вера Зорина избухва магнетично физическо и емоционално привличане), „Назад към Метусалем“ на Бърнард Шоу, „Кутията на Пандора“ на Франк Ведекинд… Но най-голямо впечатление прави в мюзикъли. Ролята ѝ в „Две папийонки“ на Берлинер театър довежда нашумелия режисьор Йозеф фон Щернберг пред гримьорната ѝ. Той я снима в „Синият ангел“, а след изригналата в аплаузи премиера не пропуска да ѝ стане любовник – с благословията на Руди. Но в Холивуд, където заминава да работи с Щернберг, Дитрих страшно си пада по партньора си в „Мароко“ (там тя носи смокинг и целува друга жена) – семейния мачо Гари Купър. Той, естествено, ѝ отвръща със същото, въпреки че не престава да обслужва с изключителното си мъжко достойнство и колежката им от Мексико Лупе Велес. При всяка пауза пред камерите Дитрих и Купър се впускат един към друг, но е само плътски повик. Ана Мей, която се появява в Холивуд, за да участва в „Шанхайския експрес“ – следващия филм на Марлене, въвежда старата си дружка в „кръжока по ръкоделие“, както във Фабриката за мечти наричат поклонничките на Сафо. Междувременно Гьобелс забранява в Германия „Обезчестена“ с Дитрих заради антивоенните послания в сюжета. А в служебното ѝ имение в Бевърли хилс тя се разкъсва между ревността на пристигналия от Берлин Руди и живеещия в бунгалото за гости Фон Щернберг, като обаче всеки ден готви любимите им манджи. В онзи период гувернантка на дъщерята Мария е Герда Хубер, но поне тя е изключена от креватните многоъгълници. След десетилетия Мария Зибер – с мераци в киното като Мария Рива, ще напише в гадна книга, че Герда я е малтретирала сексуално, а майка ѝ е знаела, но не е реагирала. Нито един от съвременниците на Дитрих не приема това за истина.
В началото на 30-те Марлене тъкмо се чуди защо не си пада по Кари Грант, с когато са заедно в „Русокосата Венера“, когато става ясно, че той е в любовен тандем с колегата им Рандолф Скот. Тя се оглежда за нещо по-подходящо (“На мъжете трябва да им се осигурява секс – иначе си тръгват.“), когато се запознава с Мерседес Д’Акоста. И зазвучава увертюрата към най-мощния триъгълник в Холивуд, обвеян с аромата на виолетки – цветята, които служат като отличителен знак на лесбо обществото в хай кръговете на Калифорния. А триъгълникът ще бъде между Дитрих, Грета Гарбо и писателката. Интригата между тях продължава и в бъдещето – с променлива смяна на караула. Испанката Мерседес, родена в Ню Йорк, възпламенява двете ледени кралици от Севера на Европа, а те на свой ред поддържат изключително тайнствена връзка – въпреки шумно прокламираната им професионална конкуренция. Когато всяка от трите липсва на някоя от другите две, си разменят дълги писма. Много от историците на Холивуд се съмняват в достоверността на всичко това, цитирайки мъглявите фрази в мемоарите на Мерседес. Но каквото въобще се знае за този необикновен еротично-духовен триумвират, то е от Марлене Дитрих и от Д’Акоста. Шведският сфинкс не обелва и дума за отношенията си с американизираните испанка и германка. Какво ги сближава? Книгите, източните философии, страст към независимостта. Но ако двете кинозвезди не се отказват от мъжете, Мерседес, която до седмата си година вярва, че е момче, в паузите между Марлене и Гарбо потъва в обятията на супержени като Фрида Кало и Айседора Дънкан. А ако от „Метро Голдуин Майер“ не позволяват и буква да се изрече за бисексуалността на „златната им кокошка“ Грета Гарбо, то от „Парамаунт“ по никакъв начин не могат да озаптят езика на Марлене Дитрих, която не крие, че е активен член в кръжока на Сафо. Тя ухажва Мерседес със стотици букети, които всекидневно изпраща в дома ѝ. „Ходех по цветя, спъвах се от тях, затрупваха спалнята ми“, казва огнената авторка на сценарии. Но когато Марлене ѝ предлага да заживее с нея и с дъщеря ѝ Мария, Д’Акоста отказва. Не желае никакви стабилно-еснафски обвързаности – всъщност както и другите две. Мерседес не пропуска всяка възможност да върти актрисите на пръста си – от леглото на едната скача във ваната на другата, а за да дразни Дитрих, подхваща любов с Уна Мънсан – съдържателката на публичния дом Бел в „Отнесени от вихъра“. „Мога да открадна всяка жена от всеки мъж“, хвали се авторката на романи, пиеси и стихове, която умира през 1968 г. със златния медальон на врата, подарен ѝ от Дитрих.