Инструктор си по гмуркане и на деца с увреждания. Как им помагаш на тези деца и какво преодоляват?
Обучавам деца с увреждания към една организация – „Паракидс“, направиха я две жени и сега за четвърта година ме канят на свои детски лагери. Уча ги на най-различни неща, но основно ги вкарвам във и под водата. И с бутилка сме влизали. Преодоляват страхове. Стават доста по-уверени. Може би преодоляват и някои двигателни проблеми. При някои от тези деца виждам страха в очите, но след няколко дни стават уверени и започват сами да го търсят. Те направо умират за мен. Кръстили са ме Водолазе“. Те са на 12-13 години – големи сладури.
Ти с бутилка ли влизаш или не?
И по двата начина. Но с бутилка по-рядко. Безинтересно ми е. Там си по-бавен, много по-опасно е, когато си с бутилка, докато свободното гмуркане (фрийдайвинг) на мен ми е по-приятно, особено при подводен риболов.
А успявал ли си да обучиш хора като мен, които се страхуват да потопят глава под водата?
Има такива хора, да. Преодолява се този страх с търпение и опит, и с доверие. Аз съм гмуркал момиченце на 15 години, правихме филмче за една телевизия. Тя не можеше да плува дори, но ми се довери.
Кога започна да записваш историите си?
Преди няколко години в Занзибар и стана практика, публикуваха ги първо в един вестник, после стигнах до книга. Сега ще излезе втората ми книга – 100% истински истории под вода. Ета една от тях: целия април 2019-а бях в Индонезия. Бали, местността Кандидаса на югоизток. Местният младеж, който ми помагаше, се казваше Маде (там всички мъжки имена са 1,2,3,4, след това всеки има прякор). Исках на всяка цена да вляза през нощта. За първи път изпитвах притеснения, защото теченията са убийствени и ако изгубя от поглед водача – става страшно, и точно това се случи. Маде ме откара с лодката на 3 км от брега и ме загуби от поглед. Беше много страшно. Първо се набутах да търся една морена, за да я снимам през нощта. Влязох да я търся в една пещера, но идва вълната, грабва ме и ме засилва върху едни камънаци. Първо си ударих главата и шурна кръв, без въздух съм на 7 метра под водата. Оттам – не мога да се върна, защото то ме натиска и минавам като през бент в тунела. Над мен скала. Аз съм в един тесен процеп, в който водата ме е вкарала и ме забива на майната си. Едва се движа – раздрах си гърба и оттам шурна кръв, но успях да се промъкна и излязох със счупената глава през малкото тунелче. Звездите се виждат през водата на два метра отгоре, Господи, страхотна гледка! Като изплувах, ме грабва течението и ме откарва не знам къде си. Четири часа прекарах през нощта във водата, бях отишъл на 3 километра от брега.
Разкажи ни някое твое приключение и от водите до Занзибар. Опасно ли беше?
В Занзибар отливът и приливът са през 3 часа. Нивото на водата се променя и стига до 4.20 метра – това е страшно много. Приливът започва в 18.15, а в 18.30 слънцето залязва и лодката трябва да дойде да ме вземе. Аз съм с фенер в ръката и гледам лодката на 500 метра на юг. След малко я гледам на същата дистанция, но на Север. Занзибар е в Източна Африка и аз съм от изток на Занзибар. Слънцето залязва на запад, където е Занзибар, а там има режим на тока. И си викам: ами сега? Какво правим? Лодката е само с платна и без мотор. Аз съм с буй, а буят се вижда… едно такова грамадно – оранжево или жълто, което показва къде си. И си мисля: сега ще се скрие слънцето, островът е на режим, аз съм на 3 мили, което е 5 км от острова, в момента има южно силно течение, освен това има и отлив. Какво се случва – един път отливът ме тегли на изток, втори път течението ме тегли на югоизток със страшна сила. Аз съм с фенер, но те не ме виждат и си казвам, че няма да паля фенера – ще си изляза сам. Но съм луд, знам. Плувам. Краката ми почват да парят, пръстите ми се подгъват навътре и се схващат. Свалям плавниците, разтривам ги, слагам плавниците. 5 метра е под мен – нищо не е, но течението е много силно. Гмуркам се и почвам да пълзя. Лазя, правя десет-двадесет метра, излизам да си поема въздух и се връщам долу. Не става. Отчаяни действия, за които знам, че до нищо няма да доведат, но не искам да се откажа. Инат съм страшен. Реших да остана на дъното и да се стегна. Докато се заредя, водата ме връща. И накрая видях, че няма да се получи, запалих фенера и се разревах. Разревах се от яд, че не мога да изляза сам. Побърках се от мъка.
Това не е ли
прекалена самоувереност?
Да, това е грешка. Знам, че е глупаво, но аз съм такъв. Знам, че рискувам живота си, но не мога да се променя.
Не съм религиозен, но понякога се обръщам за помощ към Бог.
