Пътешествие до един нетуристически китайски град, където няма Google, Gmail, Facebook и Messenger, а животът e гъста супа с екзотичен вкус
Текст Цветелина Йорданова
Понякога е по-добре да тръгнеш към летището неподготвен, дори да си маниак на тема организация и пълен контрол над нещата. Защото пътуване като това – до Нанджин, един 8- милионен нетуристически китайски град, трудно може да се побере в представите ти, а опитът да го натъпкаш в тях само ще развали цялото преживяване. Подобно приключение разчупва старателно изгражданите ти туристически навици и накрая те печели, макар и след сериозната ти съпротива.
Правило №1
Разчитай на сетивата си, на трохите и на здравите обувки
Китай е гигантска сладко-кисела хапка за новодошлите. Във всеки възможен аспект на живота те очаква твърде различна и трудна за разбиране действителност. Ако си трениран единствено в обиколки на европейски градове, ще се сблъскаш с много предизвикателства.
Първо, трябва да забравиш за всичко, свързано с Google – Gmail, GoogleMaps и най-вече вездесъщата търсачка, защото в тази част на света достъп до тях няма. Същото се отнася за Twitter, Facebook и Messenger (след първите дни на тежка абстиненция изненадващо откриваш благотворните страни на липсата им и неочаквано многото свободно време). С Viber е сложно. Понякога го има, понякога – не. Едно е сигурно – снимки през него не може да се пращат.
Безотказно работи обаче WeChat, най-популярната китайска версия на социална мрежа. Затова е добре да предупредиш близките си, които вече са останали някъде там, много далеч в България, да си свалят приложението. То е твоето единствено спасение и връзка с познатия ти свят (макар че докато събираш багажа си в София, още не го знаеш).
Оказва се, че WeChat е цяла вселена и начин на живот за китайците – с нея не просто общуват, но и плащат, резервират, наемат. Wi Fi има почти навсякъде – в заведения, хотели и големи магазини. Уикипедия се отваря, търсачката на Yahoo също работи.
При тези обстоятелства може да направиш две едва ли не праисторически неща – да грабнеш от хотела хартиена карта и да обикаляш пеша, като забравиш т.нар. обществен транспорт. В един 8-милионен свръхдинамичен мегаполис, прострян на южния бряг на река Яндзъ, около прочутата Пурпурна планина (която за теб ще си остане планина, дори когато откриеш, че е хълм, висок едва 500 м), за да се решиш на подобна стъпка, ти трябват удобни обувки и готовност да вървиш като луд.
Скоро ще разбереш, че твоята хартиена карта не ти е приятел. Всички имена на улици или места върху нея са изписани на английски като джъджаоджо… нещо си. Същото е положението върху табелите и останалите насочващи надписи. Затова пъхваш картата в джоба си и правиш нещо, което отдавна не ти се е налагало. За да запомниш маршрута, броиш улици, не бъркаш ляво и дясно, следиш за специфични знаци и ако се наложи, пускаш трохи като Хензел и Гретел.
Защото нищо не може да те откаже да търсиш туристически авантюри, нали! Дори когато се потиш над картата в издирването на някакво езеро, а приятелките ти потропват нервно и те гледат с онзи поглед в стил: „Айде да те видим, като все си пълна с идеи!“ Миг преди пълното отчаяние трескавият ти поглед засича чужденец (тук – истинска рядкост), който видимо се чувства като местен. Светкавично се втурваш да го питаш за целта, а той с радост те упътва, изпращайки групата ви от очевидно изгубени в превода блондинки от Балканите със съчувстващ и същевременно очарован поглед.
