Правило №2
Забрави английския, припомни си играта на филми
Разглезените от удобството да общуват на английски по света тук трябва да потиснат първо досадата, после раздразнението и накрая безсилието си още след първите десетима китайци. На рецепцията на хотела, в магазините и на улицата всички отминават с дълбоко нехайство опитите ти да изкопчиш от тях жизненоважна информация на език, който вероятно чуват за първи път.
„Разговорите“ започват да приличат на играта на филми – показваш бира, после с жестове обясняваш думата „студено“. Продавачката, изглежда, също се забавлява – взима те на обиколка из магазина пред любопитните погледи на останалите клиенти и ти предлага най-различни неща, които не търсиш, като например замразени скариди. Накрая, когато тя все пак отгатва, а ти получаваш каквото искаш, едва потискаш желанието си да я прегърнеш, а тя се смее като на Пролетния фестивал.
За повечето китайци външният свят и всички, идващи от него, изглеждат напълно излишни. Обитателите на Поднебесната империя открай време са си напълно достатъчни, докато се борят да оцеляват, без да губят време за нищо друго. И все пак, макар и да не говорят английски, а туристите за тях са по-скоро екзотика, повечето китайци в тази провинция с население и икономически показатели колкото Германия, са готови да ти помогнат.
В 9 вечерта, след като за пореден път сме се изгубили, питаме случаен младеж за посоката. Въпреки че цял ден е бил на работа в банка и се прибира към дома си, който е в напълно противоположна посока на нашата, той любезно предлага да ни заведе до хотела. Докато вървим, многократно се извинява за лошия си английски. В онлайн преводач от китайски открива израза „нямам нищо лошо предвид“ и го показва на екрана на телефона си, за да е сигурен, че няма да ни обиди с някоя грешна фраза. Някак успяваме да разберем, че за млад човек в този град, макар и служител в банка, животът не е лесен. Черпим го бира за благодарност, добавяме го в групата на WeChat. А той е повече от щастлив и чак не му се тръгва по дългия път към дома! За него ние сме друг свят, който никога няма да види с очите си.
Правило №3
Когато нямаш въздух, просто дишай
Човек никъде не осъзнава така добре колко много са китайците, колкото в асансьор. Ако имаш късмета стаята ти в хотела да е на 25-ия етаж, а закуската – на първия, готви се за екстремно преживяване.
В натоварен сутрешен час чакаш асансьора с група от петима-шестима китайци и се качваш културно в него. Ако те се познават, вътре започват да си викат силно нещо неразбираемо. През това време ти, свит до стената, се концентрираш върху песничката от рекламата.
Спирате на 20-и-някой-си етаж, където се качват още трима. Едва тръгнал, асансьорът отваря врати и тясното сближаване с още двама вече е факт. Дотук пространството, което според наивните ти европейски критерии е малко, вече е уплътнено. Очакваш да се спуснете скоростно до крайната точка. Уви… Следват още спирания. При всяко без никакво колебание влизат още и още китайци, като явно всички намират това за естествено. Започва да те обзема лек ужас. Трескаво търсиш къде пише за колко души е съоръжението. Чуваш гласа на инструктора по йога в главата си: „Дишай, издишай…“ Опитваш се да поемеш въздух, макар да знаеш, че няма какво да се диша, защото въздухът е пълен с китайци!
Междувременно с бодра стъпка успяват да влязат още двама и асансьорът противно на трескавите ти изчисления потегля, а всички весело и безгрижно продължават да си бъбрят. След дълго пътуване вратите се отварят на първия етаж. Всички слизат бързо един през друг, като те избутват и те настъпват безмилостно. Полусмачкан, осъзнаваш очевидното – в тази част на света да направиш път или място е равносилно на смърт. Буквално. В този миг се заклеваш никога да не доближиш метро в Китай!
