Милица Гладнишка: Яркото кълбо на щастието

Е, хайде сега, страх от комисии, а в НАТФИЗ как влезе една от първите в списъка?

Имах самочувствие и подкрепата на родителите си, убедени, че ние със сестра ми сме много талантливи. Бяхме свободни. Книгите и фантазиите белязаха детството ни, останаха ни до ден днешен. Аз и досега във всяко нещо виждам приказка, фантастика. Обичам да гледам красивата страна на живота. Нещо, което те изтегля извън бита. Ние не бяхме богати, нямахме хубави дрехи. Други неща занимаваха ума ни, други хоризонти имахме. Не се вторачвахме в стандарта на живот, в одобрението от страна на връстниците си. Аз не бях тормозена в училище, но сестра ми влезе в елитно училище – там беше важно на кого си дете, какви маратонки носиш, какво обличаш. Спомням си, нашите в най-голямата криза й купиха турски кецове за 300 лв. Една заплата, а се напукаха още на втората седмица. Но тя трябваше да демонстрира някакъв статус. Аз бях щастливка в моето обикновено училище, имах си приятели. Много четях, мечтаех за слава и величие, но и за изследователска кариера. Живеех не с пиесите, а в пиесите на Шекспир – в трагедиите и комедиите. Родителите ми ме виждаха като музикантка – пианистка или оперна певица, но аз постоянно кривях. Нещо ме буташе отвътре и започнах с някакви актьорски наченки в читалището в Княжево. После се записах в групата на Венцислав Кисьов в „Сълза и смях“. И въпреки че той ми каза: имаш добър лицеизраз, но не си за актриса, по-добре се заеми с театрознание, това нито понижи самочувствието ми, нито ме спря. Като един кон с капаци се устремих към театралната академия. И когато влязох в НАТФИЗ, наистина за мен се говореше като за една от най-добрите. Въпреки че изглеждах потресаващо! Дори на фона на останалите си колеги, които имаха вид на скитници. Аз никога не съм имала естествен усет за стил за разлика от сестра ми. Тя ме научи да позирам за снимка – ей така – единият крак изнесен напред, завърташ се малко, свеждаш очи и изведнъж – а! – с лека изненада. На детските ни снимки все съм намръщена и изглеждам като циганче, а тя – като Жана Д’Арк…

Много се смях, четейки дневниците ти, които ти така и не се осмели да издадеш в книга. В тях искрено споделяш своята борба с тялото си, с храната, която толкова обичаш, а всъщност смяташ за свой враг по пътя към пълното щастие. Как преодоля комплексите си на дебеланка?

В пети или шести клас изведнъж реших, че няма да съм свитото дете, което очаква да го забележат. Отивах на купон и казвах: „Здравейте, аз съм Милица!“ Много е важно един млад човек да се приеме, да спре да не се харесва, защото така няма шанс и другите да го харесат. Аз винаги съм смятала, че съм бавноразвиваща се, но в това отношение явно съм изпреварила времето. А що се отнася до храната – не обичам да готвя. Но се налагаше да готвя за баба ми, постепенно се научих и сега готвя за всички с удоволствие. Харесва ми да ги изненадвам с торти. За тях съм готова да извършвам какви ли не кулинарни подвизи, да измислям чудеса и за вегани, и за месоядни, да използвам най-различни билки и подправки. Знаеш ли колко е хубава салатата от маточина, джоджен, домати, сирене и пресен лук? Само че трябва да я ядеш вечер, тъй като маточината успива.

Ти постна едно видео как месиш козунаци, пак беше смешно, както всичко, което правиш.

О, това с козунаците ми беше дебют. И – честно, не ми се получиха от първия път. Не знаех, че трябвало да втасват шест часа, но като им дадеш това време и не се паникьосваш, стават.

Как потръгна кариерата ти на актриса?

Пълен срив беше след дипломирането ми. Аз си представях как някой веднага ще ме вземе на работа като най-добрата в класа. Няма такова нещо! Но поради своята неуправляема натура пак свърнах от пътя и започнах работа като сервитьорка, копирайтър и какво ли не. Само мечтата ми да работя в книжарница не се сбъдна. Не исках да съм сервитьорка, а да продавам книги, а все ми казваха, че търсят по-млади. Сестра ми като един типичен Овен завърши с отличие музикалното, приеха я и във Виена, и в Грац, избра Грац, влезе в оркестъра. Тя започна да носи пари вкъщи, изпращаше на майка ми. Докато аз се лутах шест години.

И нямаше ли униние, сривове от това, че не се сбъдват мечтите ти за сцената? Познавам няколко актриси, които са се отказали от това поприще и се реализират в съвсем други области.

Не. Аз продължавах да фантазирам, а ме спасява и чувството ми за хумор. Не понасям страданието, аз се разболявам, ако страдам. Гледам да приемам фактите и възможно най-бързо да обръщам страницата, ако тя е тъжна. Когато приключих първата си сериозна връзка – тригодишна, си казах: никакво страдание, веднага отваряш нова страница. Не се страхувам да съм сама. По едно време, когато осъзнах, че с всяка следваща работа се отдалечавам от музиката и актьорската професия, напуснах работа и започнах да пея по клубовете и да озвучавам  филми. Докато започна да печеля нормални пари, мина цяла година, в която мама ме издържаше. Тя никога не се усъмни в мен! Благодарение на нея имам две професии – певица и преводачка от английски. Актьорството си го развих сама.

Spread the love
More from Ваня Шекерова
Важното, казано на глас
За водещите на едноименното предаване, както и на „За града“ по bTV...
Read More
Leave a comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *